И за Вярата отново
Преди няколко години една дама ме попита: „Карина, ти в какво вярваш?“
В първия момент отговорът ми щеше да бъде: „В себе си“
В следващия момент обаче, анализирайки се си дадох ясно сметка, че не мога да кажа, че вярата ми в мен самата е на 100 % към онзи момент. Ето защо отговорът ми беше: „В нищо.“ Изключително емоционално разтърсващо, изчистващо и освобождаващо е подобно осъзнаване и състояние. Години наред си живял в самозаблуда и илюзия, че вярваш в Бог. И в един миг разбираш, че това не е точно истинската и дълбока Вяра. Ако беше така щеше да си приел перфектността на плана и да знаеш, че във всеки един миг се случва най-доброто за теб. Да си се доверил и позволил нещата да следват своя собствен ход без да се опитваш да контролираш събитията, да изискваш и налагаш волята на личността, на Егото. Ако беше действително изпълнен с тази Вяра много от злощастните ти моменти в живота не биха се случили.
В никакъв случай не мога да кажа, че съм човек който вярата му в Бог не го е крепила в годините на трудности и красиви моменти. Тя на практика е била единствената, която е съумявала да ме изправи и даде сили да продължа напред. Но през тези години съм вярвала и приемала, че Бог е нещо извън мен самата, че е нещо отделно от мен. Преживявала съм катарзисни моменти, осъзнавайки и разбирайки, че независимо от твърдението ми за силната ми Вяра и отдаденост съм приемала Бог в крайна сметка за нещо имагинерно, съществуващо там някъде в пространството, величествен и всемогъщ, обичащ ме, прощаващ прегрешенията ми. Но в крайна сметка зает със своите си дела, които са достатъчно важни и съществени, за да му губя времето със себе си и моите дребни житейски проблеми. Стараеща се да привлека вниманието му, обичта му и високата му оценка за мен самата. Ето защо е необходимо и ми се налага да се справям сама, да разчитам на себе си. Колко много истини само се разкриват в тези редове.
На един малко по-късен етап от живота си, но преди зададения ми по-горе въпрос – В какво вярвам, достигнах до осъзнаването и разбирането, че всеки един от нас, всяко едно нещо, което ни заобикаля е част от Бог и Бог е част от нас. Ние сме едно цяло. Осъзнаването, разбирането на Единството.
Ето защо и моят отговор на зададения ми въпрос бе – В нищо. Дамата изпадна в тих ужас и недоумение, защото следващият й въпрос към мен бе: “Но как не вярваш ли в нещо, в сила, в някой извън теб и около теб?Отговорът ми бе: “Не!” Защо? Няма как да вярваме в Бог или на някой друг около себе си и хората и цялото, ако изначално нямаме Вяра в себе си. То е точно, като Обичта. Не можеш да обичаш някого или нещо ако не Обичаш себе си. Обичай другите, така както обичаш теб самия! Макар и трудно и болезнено за осъзнаване, че въпреки да си имал себе си за „безкрайно обичащ“ човек, но си се отнасял към теб самия с пълна липса на тази любов, реалността е и липса на такава към хората и света в живота ти. И тя Вярата, която случва чудеса е по същия начин. Независимо от гръмките твърдения, та дори и собствената ни илюзия за Вяра в Бог и цялото, липсва ли към нас самите, няма я и към нищо.
Научете се на Вяра, научете се на Любов! Позволете им да станат част от вас, едно цяло с вас, да бъдат ваш начин на живот! Не приемайте успехите си даденост, малките крачки, които правите по пътя на своето развитие, положителните ви черти и качества. Виждайте ги и ги оценяйте по дастойнство, не ги пренебрегвайте или да ги отхвърляте, или пък изобщо да не ги забелязвате. Имаме навика да се фокусираме върху негатива, да се осъждаме и обвиняваме. Да изискваме все повече и повече от нас самите, но въпреки това да си останем неудовлетворени и нещастни. Да необходимо е да се изправим, признаем и приемем своята тъмна половина. Да се отнесем с Любов към тази част от себе си.
И изправяйки се пред огледалото и собствения си образ бъдете съзнателни и отговорни в чувствата си, емоциите си думите си към вас самите, защото сте изправени пред Бог!
Карина Бакалова – Самира Карина
