Роди се Новият Ден

Новият ден се роди в бялото звънче на момината сълза. Излезе се оттам мъничък и дъхав. С една капчица роса се пързулна по листенцето на земята. Започна да се  разхожда между мокрите тревички и да се вглежда в спящите лица на цветята. Беше съвсем тихо.
Ей, има ли някой?-провикна се малчуганът. –Това съм аз, Новият Ден. Искам да си играя. Хей, събуждайте се!
От гората с един лъч се подаде Слънчицето, погледна Новия ден и се усмихна.
– Добре дошъл, палавнико! Аз ще си играя с теб. Хвани се по-бързо за един от моите лъчи и  докосни с него тревите, цветята, птичките и пеперудите.
Хвана се Денят за светлия лъч и запълзяха из гората. Всеки, до когото се докосваха, се отърсваше от нощната дрямка и започваше да се радва на света, да пърха с крила, да пее песни и да разтваря към Деня и Слънцето обятия от разноцветни листчета. Така чудно-ароматно стана на мъничкия Ден, че той забрави да се държи здраво за лъча и в този миг беше уловен за крака от шипковия храст. А лъчът се забърза по пътя си нататък.
Къдрокосият Ден, целият изцапан с цветен прашец, с почуда разглеждаше преобразилият се изведнъж свят. Шипковият храст погледна към палавия малчуган и спусна клончето си към земята.
– Аз съм Денят-представи се момчето.-Родих се днес.
Той се изправи на крака и изведнъж забеляза, че е пораснал.
– Вече съм голям-с гордост съобщи Денят и помириса красивият розов цвят на храста.- Защо твоите цветове миришат толкова сладко?
Шипковият храст се замисли за известно време и накрая отговори на нетърпеливия юноша:
– Аз живях като се храних с живителния сок на земята, събирах топлината на слънцето; изпълвах листчетата си с усмивките на звездите и сега искам да раздам всичко това на другите. Аз също не знам защо така ухаят цветовете ми. Но нима това е важно?!
Сега Денят се замисли и бавно се заскита нанякъде. Над главата му птичките пееха своите песни, така весели звънки, че по цялата земя от тях се събуди радостта. А Денят мина покрай нея, защото във всичко търсеше смисъл, та нали беше „голям”. Така радостта остана на страна.
Изведнъж на пътечката се показаха момченце и момиченце. Момченцето държеше здраво момиченцето за ръка и нещо ядосано му говореше. В началото то слушаше внимателно, а след това изведнъж спря, обгърна с възхитен поглед всичко наоколо и възкликна:
Какъв красив и вълшебен ден!
А момченцето вдъхна аромата на шипката, чу песента на птиците и отвърна на момиченцето:
– Да, Денят е чудесен. Да отидем да се изкъпем в реката, за да не пропуснем Деня, на всичко да се насладим.
И като се смееха побягнаха към реката. Денят се развълнува. Нима децата говориха за него, за Денят, без да го виждат, като гледаха всичко наоколо, всичко което пееше, звънтеше, цъфтеше. А защо ли казваха, че той е чудесен? Значи всичко това беше донесъл със себе си? Просто така от нищото? И значи може ей така да тича след пеперудките, да яде орехчета заедно с катеричките, да се рее във висините с орела?
Когато слънцето се спусна към върха на боровете, щастливият Ден махна от лицето си искрящите  капки вода от реката. Къдрокосият юноша с  очи пълни с живот обърна своя взор към реката и се засмя.
„О, колко съм пораснал само”-помисли си Денят и стана от земята. Беше станал по-висок от боровете. Загледа се към хоризонта , където едно светило уморено плуваше. Денят изведнъж видя девойка-стройна, в сребристо сияние. Без да бърза тя идваше насреща му. В нейните черни коси сияеха самоцветни камъни- такива по-рано Денят не беше срещал никъде по белия свят.
Какво е това?-попита той девойката.
Ти коя си? Как се казваш?
Аз съм Нощта-отвърна с тъга тя, забавяйки крачка.- А аз те познах-ти си Денят. Ние не трябва да се срещаме, иначе ще изгориш така както догаря слънцето зад хоризонта.
Не съм срещал по-прекрасна девойка!- възкликна Денят.-Няма да си замина, искам да бъда до теб,  за да сътворим света по-прекрасен!
Но ти ще загинеш, ако се докосна до теб.
Тогава нека да бъде макар и вълшебен миг!-отвърна решително Денят, направи крачка към Нощта и протегна към нея ръце. Нощта сложи дланите си в неговите ръце. Денят усети как всичко се топи, как се разтваря земята, как звездите  изплуват иззад облака и как меко и необикновено светят очите на неговата любима…
………………………..
На утрото глухарчето разтвори своето цветче. В него, цялото обсипано с цветен прашец отвори очички малко момченце. Изведнъж то кихна и падна от цветчето върху гръбчето на сънено зелено гущерче.
Кой си ти?-размърда се то.
Аз съм Новият Ден!-отвърна уверено и звънко малчуганът.
Роди се Новият Ден!

Автор: Светлана Жекова
https://www.facebook.com/zhekovas?fref=ts