За Лимона и Портокала или що е това Приемане

Една тема, по която имам желанието да пиша и отлагам от дълго време насам е Приемането.

За тези, които веднага биха се запитали защо бих желала да го направя е фактът, че с болшинството от приятелите ми разговаряме по въпроса – Що е това приемане и как да го живеем?

Учим се на това състояние. Всички тези мои приятели са причината, поради която правя това мое споделяне. За другите, които не са ме помолили и не са поискали помощта ми, ще се радвам този материал да бъде полезен. Приемането е първата и основна стъпка към безусловната любов   колкото трудна и невъзможна да се струва на мнозина. То е първата и основна съставна част от многопластовото понятие – любов към себе си. То е ключът към всичко.  Към разрешаването и справянето ни с всички наши житейски проблеми, пред които се изправяме.

Пътят към смирението и състраданието започва от приемането.

Бих желала да кажа и бързам дебело да подчертая, че няма знак за равенство между това да приемем и да бъдем съгласни, нещо което непрекъснато се бърка и забравя.

Примиряването също не е приемане. Да приемем означава да дадем правото на съществуване на минуса (черното, лошото и всички възможни синоними на негатива) в нашите очи и съзнание, такъв какъвто го виждаме. Да освободим себе си от осъждането му, вътрешната борба и съпротива. Да се освободим от изискването на всяка цена да бъде плюса, отново такъв, какъвто е в нашите очи.

За да мога по-добре да обясня това състояние ще използвам примери от живота, защото в крайна сметка духовността не е бягство от реалността, а точно обратното – присъствието в нея. Да живеем живота си в хармония, баланс, радост, щастие и любов. Да бъдем в мир със себе си. Да живеем в тази реалност и да реализираме себе си.

Защо да приемем, не означава, че сме съгласни с минуса, който виждаме?

Представете си, че двама души разговарят и са на различно мнение един от друг. Когато живеем в състояние на приемане даваме правото на другия да има различно мнение от нашето. Не се опитваме да му се наложим и твърдо, и упорито да водим спор, за да му се докажем колко ние сме прави, а той крив и обратното от другата страна. В един такъв разговор, в който няма приемане, водещите не се чуват кой какво казва. Слушат избирателно с едничка цел да докажат на другия колко той не е прав. Когато живеем в състояние на приемане изслушваме другия, изказваме своето мнение по въпроса. В една такава ситуация съществува вероятността двете страни да намерят обща точка във вижданията си или просто да приключат разговора по темата.

Казано е: „Обичай другите, така както обичаш себе си“.

И няма как да бъде по друг начин. Абсолютна самозаблуда на съзнанието е да си мисли един човек колко много е „обичащ другите“ и в същото време да е изпълнен с гняв, ненавист, осъждане, агресия към себе си. Обичта към нас самите започва с това да приемем себе си такива, каквито сме. Да се изправим пред своя минус, пред своята тъмна страна, колкото трудно и неприятно да ни е, да я признаем, и да й дадем правото на съществуване. В момента, в който сторим това, но не с Ума си/Егото, а със сърцето,  настъпва и трансформацията на този минус. Преставаме да го забелязваме в другите и съответно вече не ни дразни и гневи. Започва процесът на приемане на нас самите и на другите. Факт е, че това не се случва с щракване на пръсти и общо казано за всичко.

Оприличавам този процес с белене на лук. Люспа по люспа белим, освобождаваме и трансформираме минуса в своите очи. Това се случва, като наблюдаваме и анализираме емоциите си (негативните) и реакциите си, като открием причината, която ги е породила  или иначе казано качеството, което осъждаме.

Един от любимите ми автори по посока духовното израстване д-р Уейн Дайър бе казал: „ Ако стиснеш портокал единственото, което ще получиш от него е портокалов сок. Не можеш да получиш лимонов или ябълков сок. Защото портокалът може да ни даде единствено и само това, което има, а именно собствения си портокалов сок. Не можеш да дадеш нещо, което нямаш.“

Преди да прочета и чуя във видео семинарите му тези мъдри и в същото време простички думи на Уейн Дайър аз оприличавах и продължавам това състояние с пълна и празна купичка. Нашата купичка. Наш е ангажимента, отговорността и грижата да я изпълним с любов, благодарност, жизнена енергия и сила, радост, щастие, изобилие и благоденствие, всякакъв вид прекрасни неща, но не за сметка на другите, за да има какво да даваме от нея. В противен случай, когато тя е празна единственото, което можем да дадем е липса, едно нищо – независимо колко се самозаблуждаваме, че сме обичащи и раздаващи се хора.

И така да се върнем на Лимона и Портокала –  Главни действащи лица в нашата история за приемането.

Много често, редовно бих казала, се получава така, че мнозина (включително и аз съм подхождала по този начин) упорито се борят и изискват, настояват Лимонът да бъде Портокал и обратното.

Нали разбирате, че няма как да се получи?

Лимонът е лимон, а Портокалът си е портокал. Освен ако те самите не пожелаят да променят своята изначална природа.

Много често се чувстваме разочаровани, огорчени и обидени от факта, че Лимонът не се е държал, като Портокал, защото ние сме си създали един илюзорен образ и сме решили и очакваме да получим сок от портокал от един лимон. Забавно нали?

Но когато врим и кипим във вихъра на собствените си емоции, изисквания, осъждания и очаквания никак не ни е смешно и забавно. Това, което е необходимо да направим е дадем правото на Лимона да бъде такъв, както и на Портокала също. Да им дадем правото на съществуване такива, каквито са. След като не ни харесва единият от двата плода просто не го ядем, нали? Простичко и лесно. Не му се гневим на Лимона и не му поставяме етикети и определения само за това, че той е това, което е. Не се мъчим тъпо и упорито да го превърнем в портокал, ябълка, банан и прочие нещо различно от него самия. И нямаме никакво право да го правим. Единствените, които можем да променяме сме нас самите.

По абсолютно същия начин е необходимо да се отнесем към всеки един минус, негатив в нашите очи. Да му дадем правото на съществуване, да го приемем такъв, какъвто е. Да позволим и разрешим на другите да носят отговорност за собствените си действия и постъпки, а ние за нашите такива.

Приемането има необходимост от дълбочина, а не да се плъзгаме по повърхността. В момента, в който сме съумели да постигнем това състояние приключва съществуването на гнева в нас самите, вината, страха и всякакъв вид вихри от неприятни емоции и състояния. Приели сме минуса, приели сме перфектността на плана, приели сме Божията воля така да се каже. Доверили сме се и сме позволили събитията да се случват по необходимият начин за нас. Дали сме правото на Лимона да бъде лимон и на Портокала да бъде портокал.

Автор: Карина – Самира Карина

Сподели с приятелите си!

You may also like...

Вашият коментар