Пътят на прошката

„Поискай прошка и ще ти бъде простено“,  така са ни учили.

Вероятно мнозина от вас биха  реагирали остро, когато ви кажат, че е необходимо да простите.

„Да простя?

Никога!

Това е непростимо.

Толкова много ме е наранил/а, толкова много ме е обидил/а и оскърбил/а. На другите всичко съм простил/а, но за себе си е невъзможно да го направя.“

Преди повече от двадесет години, когато четях „Диагностика на кармата“ на Лазарев, който обръща специално внимание на прошката, реагирах по същия начин.

„Да простя? Абсурд! Това е невъзможно.“

Лазарев приканваше да простим на всички хора, които считаме, че са ни наранили, като си представим, че ни остава кратък период от време за живот на тази земя. Стъпка, която бе необходима, за да се освободим от болката, която пазим и държим в себе си. Болка, която макар и да не съзнаваме на такъв етап от осъзнаването си ни разяжда и унищожава отвътре.

Мнозина считат, че прощавайки освобождават от „вина“ човекът, който ни е предал, наранил, обидил и т.н., както и самият себе си относно действията, и постъпките си спрямо други хора.  Вината е разрушителна  емоция, ето защо е необходимо да се освободим от нея, както и от осъждането. Но е необходимо да поемем отговорност за действията и постъпките си, за изборите, и решенията си. Да се изправим пред последиците им.  Разсъждавала съм по същия този начин. Прошката е необходима на нас самите. Прощавайки, освобождаваме себе си от тази болка, която пазим.

На един по-късен етап от живота ми, когато бях тотално на дъното, когато се наложи да извървя своята Голгота, да изживея своята „Тъмна нощ на Душата“, бяха и моите първи стъпки по пътя на прошката и на приемането. В онзи момент, в който бях изпълнена с огромно чувство на вина и буквално исках да унищожа себе си, да се залича от лицето на Земята, започнах да осъзнавам и разбирам какво реално е прошката и смирението. Разсъждавах за себе си: „Казано е да помолим Бог за прошка. Да помолим да ни бъде простено за това, което сме сторили. И Бог е милостив и всеопрощаващ.

Запитах се: „ Коя си ти? По-велика ли си от Бог, че не можеш да простиш?“

Момент, в който Егото/Умът е респектирано и смирено, и съответно вземе, че млъкне. Защото то разбира, че не е по-велико от Бог, следователно е необходимо и то да прости на себе си и другите. Егото/Умът е това, което изпитва обида, горчилка, предателство и прочие. То е наранено. Душата не изпитва и не страда от подобни емоции и състояния.

Години работа с мен самата бяха необходими, за да съумея да освободя голяма част от огромния товар, който бях понесла на плещите си. Път на прошка и приемане, на любов към себе си и цялото. Път към мен самата.

Прошката и Приемането вървят ръка за ръка заедно в този процес. Дълго време мислех, че е необходимо да има дълбочина на прошката. На физически план идваха подсказките, които ми даваха да разбера, че въпреки работата, която бях извършила със себе си по отношение на това да простя и освободя дълбоки емоционални травми все още в мен има сериозна болка в тази посока, и липсва състояние на пълна прошка. Все още има моменти от живота ми, за които като си спомня ме карат да се чувствам не дотам в мир със себе си. Все още има камъчета в обувката, които ме боцкат и не ми позволяват да ходя спокойно. Което пък от своя страна ме навеждаше на мисълта, че не съм успяла да постигна дълбочина на прошката по тези горещи точки.

Каква невероятна самозаблуда на съзнанието е това само ако знаете?! Игра на Егото и Ума.

Преди няколко години един приятел, който е имал щастието да премине през школата на Браян Гратън и Махатма казваше, че прошката е момент на осъждане и обвинение. Състояние на полярност, плюс и минус, добро и лошо. В онзи момент не можех да разбера защо. Не можех да се съглася с него. Но днес съвсем сериозно и отговорно заявявам и потвърждавам – да, прошката е състояние на осъждане, на обвинение, на полярност.

Защо това е така? За да съумеете да разберете в пълнота тези мои думи ще ви препоръчам и помоля да прочетете материалът ми за приемането – „За Лимона и Портокала или що е това Приемане.“

Какво всъщност се оказва?

Необходимостта от прошка казва, че липсва приемане на съответното състояние. Имаме осъждане и обвинение в тази посока.

Когато сме приели напълно минуса, на това което ни е наранило, нямаме необходимост от прошка. Защото няма гняв, няма болка, няма осъждане.

Приели сме го такова, каквото е. Егото/Умът са тези, които имат необходимост да прощават и да получат прошка. Личностният аз, който е постъпил по определен начин, позволил е и е разрешил да се случат определени събития в живота му.

Да се научим да прощаваме и да искаме прошка за делата си са стъпки към това да се научим да приемаме. Прошката е съпътстващ елемент по нашия път на осъзнаване и еволюционно израстване, но тя е за прощъпулник.

Истинският урок е да се научим да приемаме.

 

Автор:  Карина – Самира Карина

Сподели с приятелите си!

You may also like...

Вашият коментар